Шарапова се сбогува с тениса

Публикувана 26.02.2020

Носителката на 5 титли от “Големия шлем” Мария Шарапова изненадващо обяви, че слага край на професионалната си тенис кариера. На 32-годишна възраст рускинята обосновава решението си с причината, че вече не може да се бори с физическите проблеми.

Ето официалното съобщение на Шарапова по темата, публикувано в сайта на Vanity Fair и на Vogue:

“Как изоставяш единствения начин на живот, който си имал някога? Как си тръгваш от кортовете, на които си тренирала от малка? Как напускаш играта, която обичаш и която ти е носила както сълзи, така и радости? Спорт, където намери семейство и фенове, които да те подкрепят повече от 28 години?

Нова съм в тези неща, затова простете ми. Тенис, казвам сбогом.

Преди да стигнем до края, нека започна отначало. Първият път, когато видях тенис корт, баща ми играеше. Бях 4-годишна в Сочи и дори краката ми не можеха да стигнат земята, докато седях на една скамейка. Ракетата до мен беше почти двойно по-голяма от самата мен. Когато бях на шест, отпътувах до другата страна на света - до Флорида с баща ми. Светът ми се струваше огромен тогава. Самолетът, летището, обширната Америка. Всичко беше огромно, включително саможертвата на родителите ми.

Когато започнах да играя, от другата страна на мрежата момичетата винаги бяха по-големи. Гледах по телевизията величията в тениса, които ми се струваха недосегаеми. Но малко по малко, ден след ден, немислимото започна да се превръща в реалност все повече.

Първата настилка, на която играх, беше неравен цимент с едва забележими линии. С времето се смени на кален клей и на най-прекрасната възможна трева. Но никога не съм си представяла, че ще спечеля най-големите турнири на всяка настилка.

“Уимбълдън” изглеждаше като добро начало. Бях наивна 17-годишна, колекционираща марки и не разбирах значимостта на триумфа си, докато не пораснах още. Предимството ми обаче не беше в това да се чувствам по-добра от другите. Чувствах се сякаш съм на ръба на пропаст и постоянно трябва да се връщам назад, затова и постоянно се връщах на корта, за да продължа израстването.

US Open ми показа как да се справям с разсейващите фактори и с огромните очаквания. Ако не можеш се справиш с данданията в Ню Йорк, то летището е много близо и “досвидания”.

Australian Open беше напълно непозната обстановка за мен и там усетих нещо ново за себе си, за първи път се почувствах “в зоната”, както казват. Не мога да го обясня, но е хубаво чувство.

Клеят на “Ролан Гарос” изложи на показ всичките ми слабости, най-вече неспособността ми да се плъзгам по него. Но пък ме принуди да ги преодолея. Два пъти. Това със сигурност беше хубаво чувство.

Тези кортове разкриха истинската ми същност, скрита зад множеството фотосесии и красивите тенис рокли, защото хората видяха несъвършенствата ми. Всяка бръчка и всяка капка пот. Характерът ми бе тестван, волята ми и способността да канализирам емоциите в нещо положително. Бях късметлийка, че се чувствах толкова комфортно, докато бях изложена на показ.

Един от ключовете към успеха ми беше, че никога не поглеждах назад, нито напред. Вярвах, че ако полагам постоянно усилия, мога да стигна далеч. Но няма как да си господар на тениса, просто трябва да продължаваш да усещаш изискванията на корта и да потискаш прокрадващите се мисли от рода на:

Направих ли достатъчно, за да се подготвя за следващата опонентка?

Взех си няколко дни почивка и сега тялото ми загуби инерцията.

Изядох едно парче пица повече и сега трябва да платя на следващата тренировка.

Миналият август на US Open се вслушах във вътрешния си глас. Случи се зад кулисите около половин час преди да изляза на корта. Имах масаж на рамото, за да мога да изиграя мача. Контузиите на рамото не са новост за мен, с времето сухожилията ми се изтъниха като струни. Имах няколко операции, първата през 2008-ма, а последната през миналата година.

Дори самото излизане на корта този ден ми носеше усещането, че съм постигнала победа, защото бях прекарала безброй месеци физиотерапия. Но излизането на корта трябваше да е просто първата крачка към победа. Не го споделям, за да предизвиквам съжаление, а за очертая новата си реалност. Тялото ми се беше превърнало в проблем, в разсейване.

По време на кариерата си никога не съм се питала дали си струва, но към края беше постоянен въпрос. Здравата ми психика винаги е била най-силното ми оръжие, дори когато опонентката ми е била по-силна физически, или пък дори просто по-добра.

Никога не съм изпитвала нужда да говоря за трудностите в работата ми, защото всеки спортист знае за саможертвите, които прави през годините. Но нека всеки, който иска да постигне каквото и да е, мога да кажа, че съмненията и критиките са неизбежни. Стотици пъти ще падате и светът ще ви гледа и съди. Трябва да го приемете, но не спирайте да вярвате в себе си и ще го преодолеете.

Отдадох живота си на тениса и тенисът ми даде живот. Ще ми липсва всеки ден - тренировките, ежедневието… Събуждане на изгрев слънце, завързването на лявата ми връзка преди дясната, затварянето на вратата на корта преди да ударя първата топка. Ще ми липсват екипа ми и треньорите ми. Седенето с баща ми на скамейката. Ръкостисканията след мачовете, както и опонентките ми, които съзнателно или не, ме правеха по-добра и по-добра.

Тенисът беше моята планина, сега го осъзнавам. Пътят не беше праволинеен, но гледката от върха беше невероятна. След 28 години и 5 титли от “Шлема” съм готова за друга планина на съвсем различен терен.

Никога няма да ме напусне желанието за победа, независимо какво ми предстои. Ще бъда също толкова концентрирана и отдадена на работата си. Има няколко простички неща, за които нямам търпение. Спокойствието със семейството, продължителна чаша кафе сутрин, неочаквани пътувания през уикенда и тренировки по мой избор (здравейте, уроци по танци).

Тенисът ме показа на света и ми показа от какво тесто съм. Така изчислявах прогреса си и каквото и да реша за следващо предизвикателство, ще бъде новата ми планина за изкачване. Ще продължавам да се боря и да се изкачвам. Ще продължавам да раста.”

Източник: Gustosport