Стойко Цонов: Безпаричието отказа 90 % от талантите в атлетиката през последните години

Публикувана: четвъртък, 14 март 2013 г.

Треньорът на Тезджан Наимова - Стойко Цонов, не успя да отпразнува подобаващо европейската титла на 60 м, спечелена от спринтьорката в Гьотеборг. Той получи бъбречна криза на първенството, а след като се прибра в България, вдигна и температура. "Така е, като отидеш от ЮАР на Северния полюс, но сега вече съм по-добре", каза Цонов. Пред "7 дни спорт" той говори за успеха на Тезджан, за сина си Георги Цонов, който е национал в тройния скок, както и за положението на леката атлетика в момента.

- Г-н Цонов, Тезджан взе титла, чухме нейното мнение, да чуем и това на треньора.

- Ясно е, че е много изстрадана, тежка, мъчна, трудна. Наистина е така. Но специално в атлетиката, както и във всеки индивидуален спорт, не знам някой да е станал лесно шампион, където и да било. При нас стана много трудно, не защото чакахме много време за тази титла. Имаше много контузии, болести, проблеми, но така е при всеки. Ивет чака 6 години за европейската титла. Най-проблемното не беше това. Проблемът беше, че ние се подготвихме относително добре, въпреки че близо два месеца нямаше къде да тренираме. Ако бях изчакал още малко, щеше да ни се провали подготовката. Реших да рискувам и да пробвам вариант с лагер в ЮАР, със състезания на топло, макар и на 100 м. Не исках да се връщам в Европа, защото повечето състезателки след турнир имат къде да се приберат, а ние нямаме. Трябваше да стоим някъде из Европа, но щеше да стане зле. Рискувах до последно, стояхме в ЮАР и мисля, че уцелих. Конкуренцията ни следи, но този път не ни проследиха достатъчно добре. Тук някои медии омаловажиха постиженията ни, обясняваха, че Тезджан дава добри резултати с много силен вятър. Трябваше да им светнат лампичките какво означава 11,28 сек на 100 м. Конкурентките от другите държави ни подцениха, изненадахме ги, защото те не ни следяха. Но и те ни изненадаха с тези резултати, Осмо място със 7,16 сек - това ме застреля. Още в сериите видяхме, че няма да е леко. Французойката бягаше по 7,20 преди, а там бяха 7,07. Това не е турбоинжекцион, ами не знам какво. Стреснах се от тези резултати. 

- Какво се случи на самия финал?

- Имаше едни 40 минути преди финала, които не стигаха за нищо. Всички спринтьорки бяха на пистата. Всичко беше точно до психология, защото нямаше вече какво да се направи. Гледаха се странно, зъбеха се, някои пък се затварят в себе си. Вижте представянето преди финала. Там се изненадах, защото обикновено Тезджан маха на феновете, поздравява ги. Този път обаче не направи нищо. Беше вкаменена, това ми направи впечатление, макар че я познавам до безкрайност. Казах си: "Тук май нещо ще се случи". Притесних се, защото бях на 200 м от нея и не можех да преценя дали се е паникьосала, или е мотивирана. Това са вариантите.

- Как помага треньорът, когато нещата опрат до зъбене и гледане накриво?

- Правихме си номера. На французойката екипът бяха трима души с уоки-токита, не знам какво си говореха, гледаха да не я виждат. Ние си лежахме и се масажирахме. Иначе другото нещо беше, че в последния момент всички загряват с шпайкове, а аз реших да я оставя по маратонки. Другите 7 бяха с шпайкове и хвърчаха по пистата, а ние правихме по-леки упражнения. Това може би ни даде някакво предимство, защото 10 минути преди старт да се натоварваш, не е добре. Подходихме по-неглиже и успяхме.

- Защо точно в ЮАР бяхте на лагер?

- Четири пъти ходим там, защото през зимата няма къде да се тренира. Имам познати в Южна Африка и ми излиза добре, федерацията помага. Макар че държавното финансиране е по безумна система. Одобряват те през юни, когато ти е минал зимният сезон и си в средата на летния. Чак тогава започват да ти дават пари, за да започнеш да връщаш борчовете. Всичко е омагьосан кръг.

- Треньор сте на Тезджан вече 11 години. Как се променят отношенията, по-лесно ли е да сте й треньор сега, или по-трудно?

- Естествено, че когато са малки, е по-лесно. Тайната на добрия треньор е да може и той да се нагажда към времето, не само състезателят. Много от по-старите треньори се бъркат и си мислят, че състезателите трябва да са такива, каквито са били на 14-15 г. Знаете каква е разликата да говорите с 14-15-годишен младеж и с 24-25-годишен. Състезателят не реагира добре, ако се държиш с него, все едно е малък. Ясно е, че треньорите трябва да имат респект, но трябва да се съобразяват. Защото състезателите си растат, развиват се, на 25 може да има семейство, деца. Затова някои хора се отказват. Не някои, много. В атлетиката 90% от талантите се отказаха в последните 20 години

- Защо?

- Защото няма пари. Талантлив означава да си поне републикански шампион в старша възраст - на 18-19 г. Ако си последна година при юношите и си станал шампион на България, в същата година има световно или европейско. Но не те вземат в състава, защото нямало достатъчно конкуренция. Тези състезатели трябва поне да ги осигуряваш, поне да им даваш минимална работна заплата. Защото този човек вече е на 20 г., трябва да се разпише на някаква ведомост, да види, че някой го брои за жив. А той вече да си прецени дали това ще му стигне, това да е негов избор. А сега е избор на държавата да те спре. Защото, когато влезеш да учиш, родителите ще ти помогнат, но ще те питат дали няма да помогнеш и ти, да работиш. Защото не всички са богати. Много хора от възрастта на Тезджан се отказаха, макар че с тях имам 57-58 републикански титли. Всичките се отказаха без Тезджан, защото тя проби и стана световна шампионка за девойки. Но всички други станаха републикански, после балкански шампиони и се отказаха. Имаше едно момче, което бягаше 100 м за 10,60 сек, но ми каза: "Тренер, беше ми приятно, но се отказвам." Имах едно друго момче, пак спринтьор, който се класира да бяга в щафета. Казах му да отиде на състезание, да види къде са екипите, да си вземе и да се качва на автобуса за състезание. Той ме слуша, слуша и ми каза: "Добре, ама да ви питам: парите кога ще ги дават?" Той беше в националния отбор, но нямаше пари. Казах му, че няма. Върна се от балканиадата, каза ми чао и си тръгна. Защото разбра, че тук пари няма.

- В такива моменти не ви ли идва да се откажете?

- Е, как да се откажа. Дал съм си целия живот в този спорт. Донякъде ми харесват работите. Но няма с какво да се занимавам. Да, занимавал съм се с волейбол, даже бях треньор в женския национален отбор. Но атлетиката ме влече, не бих се махнал. Иначе миналата година бях на ръба. Бяхме на лагер в ЮАР. Тогава отново може би Тезджан щеше да стане европейска шампионка. Защото тя беше с 40 градуса температура, беше като мъртва, но бяга 11,38 сек. След това получи възпаление в бъбреците и сезонът приключи. Но шанс, случват се такива неща. Но преди това ми беше писнало, защото освен Ивет само Тезджан можеше да покрие норматив за олимпиадата. Обадиха ми се на 3-4 януари и ми казаха, че няма да има финансиране, което беше 200 лв. Хвана ме яд тогава. Ако покриеш норматив, ти дават парите, но никой не иска да рискува и да ти ги даде преди това. Имам познати във волейбола, които ме питаха колко може да изкара Тезджан, ако е примерно в топ 5 на света. Аз им казах, че най-много с наградни фондове и т.н. да вземе 100 000 евро. А те ми дават примери как волейболистки в Азербайджан печелят по 850 000 евро, в Япония по 660 000 долара. Викат ми: "Махай се от там, ела тук да видим какво ще правим." Няма да се махнем, естествено

- А как станахте треньор във волейбола?

- Първо бях в Марица, още през 2008 г. Правих структурата на тренировката за цялата седмица. Тогава бяха повечето националки, не бяха излезли в чужбина, стигнахме финал три години. Миналата година взехме Купата на България. Иначе още преди ме взеха в девическия национален отбор, който стана четвърти в света. Иначе в женския отбор ме покани Драгутин Балтич, но там знаете, че имаше много голяма интрига. Той си е сръбски възпитаник и решихме да подходим по-сериозно, по старата руска система, но на момичетата не им хареса, беше направен комплот и бе махнат. Сега с италианците им харесва повече.

- Синът ви Георги е един от големите таланти в леката атлетика. Станахте ли му треньор сега?

- Започнахме през септември и бях изненадан, че реагира толкова бързо, защото променихме цялата техника на скока. Аз също съм бил скачач в троен скок, знам какво е. На къси разбези всичко е добре, но при голяма скорост можеш да си направиш голяма беля, ако не стъпиш правилно. Бягането е с 37-38 км/ч, излиташ, падаш на 6,5 м на единия си крак. Ако нещо изтървеш въздух или си в грешна позиция, няма начин да не се удариш. Ако не си на правилна позиция, просто се размазваш. Първата крачка е 700-800 кг удар. Не че беше лесно. Първите два месеца бяха тежки, имаше падания, болници, чудо. Това беше, докато си повярва, че може да скача. Важното е, че премина границата от 16 м, която е най-важната. Още в първото състезание скочи 16,80 м.

- Защо преди не искахте да му бъдете треньор?

- Защото отношенията са тежки. Имам и други примери, където бащите тренират децата си, и не ми е харесвало как изглежда отстрани. Просто беше стигнал до нищото. Даже инициативата не беше от мен. Той дойде и ми каза: "Баща ми, искаш ли да ме тренираш?" Казах му, че не съм много сигурен дали искам, но все пак решихме да пробваме. Даже ме пита колко пари ще му искам. 

Източник: "7 дни спорт"